От там ме гледаха чисти две зелени очи...
Вярно е значи, че дяволът има поглед зелен.
Но, аз очаквах да видя някакъв ангел свален,
намръщен, оклюмал, от слабост примрял,
за своя Бог да блянува...
А господарят за този е отдавна умрял.
И той сам за себе си царува.

Доволна.
Усмивка лукава изгряваше там.
И сякаш ми казваше:
“Това е измама. Ти си мой господар.
Аз пък съм роб.
На твойта омраза, човече, робувам - до гроб.”

И лукавия поглед присви си очите,
размаха опашка с доволство навред,
пропукаха пръсти, размърда ушите
и каза доволен, сякаш всичко му беше наред:
“Защо не дойдеш със мене?!
Дарявам ти всичко - каквото желаеш.
Сърцето си дай ми и всичко е твое...
Живей, за да имаш каквото мечтаеш...”

И сякаш, нещичко трепна във мене,
нещо роди се, нещо запя.
И сякаш нещо във мене стопи се,
свободата почувствах, тя ме заля.
Пламъче вътре в мен заигра...
Да ходя на воля поисках, да тичам,
да се катеря на всеки хълм по - голям,
да препускам в живота си исках, да скитам,
да пия от извора толкоз желан...

Но!
Нещо събуди моята съвест...
Моята воля се пръсна навред.
В капчици малки тя се превърна
като пясъка ситен от вятър подет.
Сякаш гръм беше паднал пред мене невиждан,
ослепях и не виждах образа блед...

Ослушах се.
Чувам. Божият глас, от върха на душата -
жив, въздържан:
- Не гледай там, синко! Това е зандан.
Това не си ти, а светът,
който е отдавна в кърви облян...
И тогава, свалената гордост наведе глава.
- Господи, милост! Прости ми това!
Прости ми Те моля,
за моята буйна и горделива душа!
Прости ми, че паднах в неволя и пак изгорях!
Всеки изгаря попаднал във грях.